Начало \ Откъси от книги \

Към началото

Александър Велики: Убийство във Вавилон Александър Велики: Убийство във Вавилон

от Греъм Филипс

КОЙ КОЙ Е

Егус – син на Александър и Роксана
Александър – цар на Македония и завоевател на Персийската империя
Антипатър – губернатор на Македония и командващ европейските войски
Аристобул – военен инженер
Ариан – римски историк от втори век
Аридей – брат на Александър и номинален наследник
Артабаз – баща на Барсина
Барсина – конкубина на Александър и майка на Херакъл
Бес – персийски губернатор на Бактрия
Калистен – дворцов летописец, екзекутиран от Александър
Касандър – по-големият син на Антипатър и впоследствие владетел на Македония
Хар – майордомът на Александър
Клеопатра – сестра на Александър
Клит – командващ конницата, убит от Александър
Коен – командващ пехотата през Индийската кампания
Курций – римски историк от първи век
Дарий – цар на Персия и владетел на Персийската империя
Диодор – сицилийски историк, който пише в средата на първи век преди Христа
Евмен – царски секретар
Хефестион – командващ конницата и впоследствие заместник на Александър
Херакъл – син на Александър и Барсина
Йероним – хроникьор и войник от македонската армия
Йол – син на Антипатър и виночерпец на Александър
Каляна – индийски монах, койо влиза в обкръжението на Александър
Медий – македонски благородник и домакин на последния пир на Александър
Мелеагър – македонски генерал от пехотата
Неарх – адмирал на македонската флота
Олимпия – жена на Филип и майка на Александър
Онесикрит – македонски офицер и хроникьор
Парменион – генерал от армията на Филип и Александър
Павзаний – началник на охраната на Филип и негов убиец
Пердика – командващ конницата и везир-регент след смъртта на Александър
Фарнабаз – брат на Барсина
Филина – жена на Филип и майка на Аридей
Филип – цар на Македония и баща на Александър
Филострат – римски историк от втори век
Филота – командващ конницата, екзекутиран от Александър
Плутарх – гръцки биограф, който пише през около 100 година от н. е.
Птолемей – началник на охраната на Александър и по-късно цар на Египет
Пор – индийски владетел, победен от Александър
Роксана – първата жена на Александър, царица и майка на Егус
Селевк – командващ хипаспистите и по-късно владетел на Източната империя
Спитамен – водач на съпротивата в Бактрия
Статира – персийска принцеса и втора жена на Александър


1. ПОСЛЕДНИЯТ ПИР

ПРЕЗ 323 ГОДИНА преди Христа Александър Трети, цар на Македония, владее държава, която се простира от Балканите до Хималаите и от Египет до Каспийско море. Това е най-голямата империя, която светът е виждал до този момент. Вероятно най-брилянтният войник в историята, Александър предвожда една малка и бедно екипирана европейска армия в поход от над 32 000 километра, за да завладее могъщата Персийска империя. Произхождащи от Иран, персийците са владеели държава, която включвала целия съвременен Ирак, Афганистан, Сирия, Йордания, Израел, Египет и по-голямата част от днешна Турция. При това той е завладял вече и част от далечна Индия. Това му е отнело дванадесет години и той е само на 32. При такива удивителни подвизи не е никак чудно, че остава в историята като Александър Велики. Обаче Александър може да е ненадминат покорител на повечето от познатия тогава свят, но е и роб на съдбата. Той умира не с воинска смърт в битка, а издъхва безпомощен като бебе в собственото си легло.


През лятото на 323 година пр. Хр. Александър завършва завладяването на Персийската империя и се връща във Вавилон: най-големия град на земята. Разположен по бреговете на река Ефрат, където сега е Централен Ирак, градът трябвало да стане столица на новата империя на Александър, която той смята да продължи да разширява. Обаче неговите дни на завоевател са свършили. През нощта на 1 юни Александър урежда пиршество, за да почете паметта на свой близък приятел. Внезапно късно вечерта той е обхванат от силни болки и колабира. Александър е отнесен в спалнята си, където след мъчителна агония, конвулсии и делириум изпада в кома и умира.


Смъртта на Александър Велики е една от най-дълготрайните исторически загадки. Поради каква причина младият и силен владетел на половината оттогава познатия свят умира така внезапно на самия връх на славата си? Историците са предполагали малария, тиф и алкохолно отравяне като възможни причини за смъртта, но никоя от тези болести не отговаря на описаните симптоми. Имало е също някои, които са предполагали убийство, но досега никой не е разследвал сериозно тази възможност. По времето, когато Александър умира, няма официални съмнения за убийство, но неговите наследници са имали достатъчно причини да не повдигат въпроса за цареубийството. Александър е бил смятан за жив бог и съмнението доста би намалило възможността на най-висшите му генерали да властват над империята след неговата смърт. Обаче, както е записал Йероним от Кардия, един от офицерите на Александър, който си водел лична хроника на неговото царуване, майката на Александър Олимпия била убедена, че той е отровен от някого на празника през онази нощ. Права ли е била царицата-майка? Наистина ли Александър Велики е бил убит?

Ортодоксалните исторически схващания изключват версията за убийство, основавайки се на това, че всички присъствали на вечерята са губели нещо от смъртта на техния могъщ, непобедим лидер. Обаче от повечето исторически сведения за живота на Александър, които съм чел, се убедих, че над половин дузина от гостите са имали предостатъчно мотиви за убийство. Независимо че вече нямаме тяло, което да се изследва, пет различни свидетелства на очевидци запазват живи подробностите за смъртта на царя. Модерното съдебномедицинско разследване на описаните симптоми сега представя убедително доказателство, че причина за смъртта може да е била само отрова.
В реалния исторически детектив, който следва, завладяващата верига от следи, запазена повече от две хиляди години, води накрая до разкритието кой е убил Александър Велики.
Преди да разгледаме обстоятелствата, заобикалящи смъртта на Александър, нека първо поставим времето на неговата смърт в глобална, хронологична перспектива. Годината на неговата смърт, 323 преди Христа, е повече от хилядолетие след управлението на египетския фараон Тутанкамон, но над два века преди рождението на Юлий Цезар. Изминало е около столетие от зенита на атинската култура в Елада, но остават още три, докато бъде построен Римският колизеум. На религиозния фронт са изминали около хиляда години от епохата на Мойсей, два и половина века от рождението на Буда и 228 години от това на китайския мъдрец Конфуций. Христос ще се роди след три века, а пророкът Мохамед след деветстотин години. Когато Александър сяда на своя последен пир във Вавилон, Рим е един проспериращ град, но предстои да измине още около половин век, преди да започне да строи своята империя. На северното крайбрежие на Африка (в днешен Тунис) се намира най-проспериращият търговски център на Средиземноморието – град Картаген. В Западна Европа цари желязната ера, а келтските племена са се заселили в райони като Британия, Франция и Испания. В същото време набатейците са мигрирали на запад от Арабия и са основали богатия град Петра в днешна Южна Йордания. Западната цивилизация току-що е влязла в контакт с Индия, но все още е в пълна неизвестност за развитата култура на Китай. Македонците знаят малко за германските народи на Скандинавия и Балтика, които се придвижват все пљ на юг, и, разбира се, абсолютно нищо за цивилизацията на олмеките в Централна Америка, която съществува повече от хилядолетие. Такъв е светът по времето, когато Александър умира.
Александър може и да е бил македонец по произход, но той има намеренията и целите на елински владетел. Македония се намира в Югоизточна Европа, непосредствено на север от Елада, и с течение на времето е възприела изцяло елинската култура. Същото важи за Сицилия, островите в Егейско море и по-голямата част от днешна Западна Турция. През 323 г. преди Христа Александър възнамерява елинската култура да бъде погълната от новата му империя, но така и не доживява да види това.
За разлика от много други събития в древната история подробностите около смъртта на Александър са запазени. Петима от присъствалите на злощастния пир ще запишат описание на случилото се там: началникът на царската охрана Птолемей, адмиралът на флота Неарх, царският секретар Евмен, майордомът Хар и военният инженер Аристобул. Макар оригиналните записки да не съществуват, те са били цитирани от автори на по-късната Римска империя, чиито трудове са оцелели до наши дни. Това са: сицилианският историк Диодор, писал по средата на първи век преди Христа, гръцкият биограф Плутарх, писал през 100 година след Христа, Ариан, римски историк, творил през първата половина на втори век след Христа. В допълнение съществува и анонимна творба на латински, известна като Histоria Alexandri Magni („Историята на Александър Велики“), която е датирана някъде около 250 г., а също и трудът на Юстин, римски историк, живял в края на втори век. Именно тези класически произведения ни позволяват да си изясним обстоятелствата около смъртта на Александър.
Макар да се приема, че Александър се е разболял на седемнадесетия ден от македонския месец десий (1 юни според днешния календар), съществуват известни спорове къде и кога точно Александър за първи път не се е почувствал добре. Описанието на живота на Александър от Диодор се състои от два тома на неговата „Универсална история“. Според Диодор банкетът всъщност е бил помен по повод погребението на приятеля и първи министър на Александър – Хефестион, умрял няколко месеца по-рано. Погребението е проведено с такова закъснение, тъй като Александър изпратил делегация, която да се посъветва с оракула на бог Амон в Египет за начина, по който да бъде погребан Хефестион, а също и да попита дали той може да бъде обожествен.
„По това време се връща Филип, един от онези, които идват от Египет, с отговор [от оракула на бог] Амон, че Хефестион следва да бъде почитан като бог. Александър, който е доволен, че богът [Амон] е потвърдил собствената му вяра, първи извършва жертвоприношение [на животни] на този бог и организира големи празненства... След погребението царят организира големи забавления, но точно когато изглежда, че е на върха на могъществото си и че щастието е с него, животът на Александър е прекъснат от съдбата, която не му отпуска още време за живот.“
Описанието на смъртта на Александър, дадено от Ариан в неговия труд „Кампаниите на Александър“, не посочва специфични причини за празненствата, но добавя някои други детайли.


„Александър е приключил с празниците и отдал обичайните дарове в благодарност както за своя успех, така и в памет на своя приятел [Хефестион]. След това той e посъветван от някои пророци да раздаде вино и месо от жертвените животни на войниците и последователите на армията, а самият той да празнува. Следва нощ на ядене и пиене, когато според някои разкази Александър решил да остави своите приятели да се веселят, а той да се оттегли в спалнята, за да си легне. Докато напускал, срещнал близкия си приятел и довереник Медий, който го подканил да остане и да продължи да пие на неговата маса...“

Споменатият в откъса Медий е гръцки офицер от армията, който служи като адютант и личен помощник на Александър. Според описанието на Ариан излиза, че той се е появил със закъснение и убедил царя да остане повече, отколкото е възнамерявал. Същевременно версията на Плутарх в „Животът на Александър“ ни описва пиршеството като откровен гуляйджийски запой, който в действителност е организиран от Медий.„По молба на Медий той здравата се весели с него и след като пиe цял ден, го хваща треска.“Медий се споменава и в Histоria Alexandri Magni, само че тук той е организатор на благоприличен помен, а не на гуляй.„И когато Александър получава послание от Амон, той изпраща известие на Медий Лариски, че следва да се организира голяма вечеря в чест на Хефестион...“
Във „Филиповата история“ на Юстин Медий отново е домакин, но Александър се чувства добре и се разболява лошо чак след като се оттегля от пира в дома му.
„Докато той [Александър] се оттегля от пира, тесалиецът Медий, който иска веселбата да продължи, поканва него и неговите адютанти у дома си.“
И така, как всъщност е протекъл празникът и къде точно е бил Александър, когато за първи път се е почувствал зле. Тъй като три от източниците не посочват причините за празненствата, а останалите два изрично твърдят, че те са в чест на Хефестион, можем спокойно да приемем, че пиршеството – или гуляят, както твърди Плутарх – е организирано като част от погребението на приятеля на Александър. Явно, че домакин е бил Медий, тъй като четири от източниците изрично го споменават. В това наистина има смисъл, тъй като именно адютантът отговаря за организирането на подобни празненства. От друга страна, изглежда невероятно царят да е отишъл в дома на Медий след пира, както твърди Юстин. Александър се намира в сърцето на онова, което доскоро е било Персийска империя, и животът му е постоянно застрашен. Поради това пирът почти сигурно е проведен в безопасния район на царския дворец във Вавилон. Изглежда невероятно Александър да напусне пиршеството, за да се скита из града посред нощ и накрая да се озове в дома на своя адютант или пък, както твърди Плутарх, цялото празненство да е било организирано в къщата на Медий. Възможно е Юстин и Плутарх да са достигнали до погрешно заключение, решавайки, че щом Медий организира празненствата, то те са се провеждали в неговия дом.
Няма противоречие по въпроса защо е бил организиран пирът и като се изключи Юстин, всички са единодушни, че Александър се е почувствал зле още по време на самите празненства. Следователно можем да приемем, че пирът е бил в чест на Хефестион и Александър се е разболял, докато е присъствал на събитието, което вероятно се е провеждало в царския дворец. Същевременно обаче има две много различаващи се версии за първоначалните симптоми на неговото неразположение.
Според Histоria Alexandri Magni късно вечерта царят започнал да показва признаци на безпокойство и взел да крачи из залата. След около половин час състоянието му в действителност се влошило.

„Александър сяда отново до Медий, а ръцете му треперят и се оплаква, че на врата му като че ли е легнала голяма тежест. Когато се изправя отново, за да пие за Херакъл, извиква от болка, като че ли пронизан със стрела през стомаха.“
Херакъл е гръцкото название на митичния герой, по-известен с римската версия на името си – Херкулес. Вдигането на тост в негова чест потвърждава датата на празненството, тъй като по традиция македонците отбелязвали смъртта на Херакъл на седемнадесетия ден от месец десий – 1 юни. Всъщност Диодор изрично споменава отбелязването на смъртта на Херакъл, докато описва внезапната болка на Александър.
„За да отбележи годишнината от смъртта на Херакъл, той пие почти неразредено [силно] вино. Накрая пресушава бокала на един дъх и извиква силно, като че ли някой го е ударил.“
Юстин също говори за внезапна силна болка, но добавя, че скоро тя се разпространява по цялото тяло на Александър.
„Като вдига чашата, той внезапно изстенва, докато пие, като че ли някой го е наръгал с кама, а докато го отнасят полумъртъв от масата, той се гърчи от мъка и призовава за меч, за да й сложи край, а усеща и болка, когато хората, които му помагат, го докосват, като че ли е целият покрит с рани.“
Останалите две описания се различават значително от първите три, като описват първите симптоми като по-малко силни и по-постепенни. Ариан твърди, че Александър всъщност не се чувства наистина зле, докато не отишъл да си легне.
В „Царските дневници“ е записано, че той е пил на масата на Медий, докато не си тръгнал, за да се изкъпе и да си легне. Малко след това обаче станал отново, върнал се при Медий и продължил да пие до късно през нощта. После се изкъпал отново, хапнал още малко и си легнал, вече обхванат от треска.
Плутарх също описва първоначалните симптоми на Александър като по-леки и запознат с твърденията за внезапната и непоносима болка, изпитвана от царя, стига дотам да твърди, че това са измислици.
„[Александър] е нападнат от треска, която го хваща не както някои пишат, след като пил в чест на Херкулес, нито пък е усетил остра болка в гърба, като че ли е ударен с копие, всичко това са измислици на автори, които са смятали, че е техен дълг да направят последната сцена възможно най-величествена, трагична и вълнуваща.“

И така, коя версия на събитията е вярната? Дали Александър е изпитал внезапна остра болка, както твърдят първите три описания, или е усещал не чак толкова забележителна треска, драматизирана от тези автори, както твърди Плутарх? За да отговорим на този въпрос, трябва да разгледаме източниците, използвани от различните автори. Макар в рамките на своите трудове те да използват разнообразни древни източници, които по тяхно време все още съществуват, като често това са едни и същи документи, то по отношение на смъртта на Александър всеки е разчитал на показанията на един от петимата свидетели, присъствали на пира. Изглежда, че първите трима, които описват острата болка на владетеля, са по-достоверни.
Описанието на смъртта на Александър в Histоria Alexandri Magni е взето от труда на Хар Митиленски, майордом на царя. Той е грък, първоначално назначен за отговорник на кралското домакинство, но към края на войната с Персия, впечатлен от начетеността и елегантния маниер на изразяване на Хар, царят го назначава и за свой официален биограф. След смъртта на Александър Хар се връща на остров Лесбос, където написва десет книги, занимаващи се главно с личния живот на царя. Тъй като Хар, изглежда, е бил честен автор, описващ прямо личността на Александър (включително и неговите отрицателни черти), а и не е имал политическа връзка с никой от наследниците на завоевателя, неговото описание на смъртта на царя може да се приеме за достоверно.
Същото важи и за Аристобул, източника на Диодор. Той е възрастен, но проницателен мъж, служил като военен инженер и строил катапулти, укрепления и мостове. След смъртта на Александър живее в Египет, където написва и спомените си. Тъй като е на 84 години, когато пише и не е взимал никакво участие в борбите за власт, последвали смъртта на Александър, просто няма причина Аристобул да си е измислял нещо, свързано със заболяването на царя.
Описанието на Юстин също изглежда, че почива на обективен източник. Неговият труд за живота на Александър е взет изцяло от книгата на римския историк Помпей Трог, който пише в началото на първи век след Христа. От оригиналния труд на Трог са оцелели само някои фрагменти. Независимо от това от тях става ясно, че източникът му на информация за късната фаза от живота на Александър е адмирал Неарх. Скоро след смъртта на царя Неарх се оттегля, за да пише книга за чуждите страни, които е посетил по време на войната с Персийската империя, като приключва с описанието на последните дни на Александър. Доколкото можем да преценим, също като предните двама свидетели, Неарх няма очевиден мотив да си измисля нещо, свързано със смъртта на Александър.
Тези три източника дават сходни описания на първоначалните симптоми, демонстрирани от Александър. Защо тогава другите два се различават така драстично?
В своята версия за събитията, свързани със смъртта на Александър, Ариан изрично се позовава на „Царските дневници“. Това са официалните записки на двореца, водени от Евмен. Евмен е бил офицер в армията на бащата на Александър – Филип, след което продължава да служи и при сина му по време на войните с Персия. Към края на кампанията обаче той е вече старец и макар формално да заема висок пост в кавалерийското командване, всъщност изпълнява функциите на царски секретар. След смъртта на царя дневниците на Евмен са конфискувани от първия министър Пердика, който се опитва да ги използва, за да легитимира претенциите си към трона. Много от съвременниците го обвиняват в опит да ги фалшифицира в своя собствена полза. Трудно е да се определи какво е вярно и какво е било фалшифицирано в „Царските дневници“, но очевидно тяхната автентичност по отношение описанието на смъртта на Александър е под въпрос. Внезапната и остра болка често е признак на отравяне, а последното нещо, което Пердика би искал, е някой да реши, че царят е бил убит, защото в такъв случай неговите претенции за първи наследник на трона биха го превърнали в основен заподозрян. Пердика има всички основания да подправи дневниците така, че според тях Александър тихичко да е потъвал във все по-тежка треска.
Източникът на Плутарх относно смъртта на Александър е също толкова съмнителен. Неговото описание е базирано на показанията на очевидеца Птолемей. Птолемей е около десет години по-възрастен от владетеля, но е негов приятел още от детството и през голяма част от управлението на Александър е началник на неговата охрана. Макар никога да не се е отличавал като командир, Птолемей внезапно се издига след смъртта на царя. В продължение на седемнадесет години е губернатор на Египет, но през 306 г. преди Христа, когато империята на Александър се разпаднала, се обявява за фараон. Скоро след това съставя животопис на Александър, където често се представя в по-значима роля, отколкото му придават други писания от същото време. Така например Птолемей описва героичните си подвизи в битката при Иса през 333 г. пр. Христа, които отсъстват в другите източници. Като цяло историците са съгласни, че трудът на Птолемей е достоверен източник за живота на Александър, с изключение на събитията, в които авторът лично е участвал. А едва ли има по-важно събитие, на което е присъствал Птолемей, от смъртта на Александър. Той не само е на пиршеството, където владетелят се разболява, но е също така и началник на неговата охрана, което го прави главния отговорник за опазването на живота на царя. Ако Александър е бил убит, това означава, че Птолемей си е свършил работата безкрайно некадърно. А такова позорно петно съвсем не е подходящо за фараона на Египет, особено за фараон, основал династия, която ще просъществува чак до смъртта на Клеопатра през 30 г. преди Христа. Дори самият Птолемей да не е фалшифицирал описанието на болестта на Александър, това със сигурност са направили хората, които са преписвали труда му. Всеки класически историк, като Плутарх, който е използвал труда на Птолемей като източник за симптомите на фаталното заболяване на Александър, трябва да обвини другите свидетели, че са драматизирали случката.
Като се вземе предвид всичко това, излиза, че първите три описания на първоначалните симптоми на болестта са взети от показания на свидетели, на които може да се разчита. Изглежда, царят първо става нервен, след което започва да трепери, да се оплаква от скованост или неразположение във врата. Скоро след това усеща силна болка, очевидно в областта на стомаха. Тъй като две от описанията свързват болката с рана, нанесена от остро оръжие, можем да допуснем, че царят я е описал като пронизваща. Всъщност тя е била толкова силна, че той е извикал. Веднага след това владетелят колабира и трябва да бъде отнесен на ръце, макар и да остава в съзнание. Изглежда, болката бързо плъзва по цялото тяло и той я е усещал на всяко място, където са го докосвали.

За разлика от описанията на първоначалните симптоми, по-нататък авторите са единодушни по въпроса какво е станало, след като Александър е отнесен в леглото. Диодор разказва как състоянието на царя продължава да се влошава през нощта.
„Когато слугите го оставят в леглото, те се грижат за него, но болката става по-лоша и повикват лекарите. Нито един от тях не може да помогне и силното страдание на Александър продължава.“
Диодор не ни дава детайли, но Histоria твърди, че Александър прекарва нощта, страдайки от повтарящи се пристъпи на конвулсии, следвани от периоди на делириум и халюцинации.
„През нощта царят се гърчи и трепери в леглото, след което застива неподвижно. В други моменти бърбори безсмислици, говорейки като че ли с духовете в неговата спалня.“
Плутарх говори не само за делириум, но и за силна жажда.
„В разгара на треската и обхванат от жажда, той отпива глътка вино, след което изпада в делириум.“
На следващия ден състоянието на Александър се подобрява, макар да е все още твърде болен, за да напусне леглото без чужда помощ. Според Ариан:
„На следващия ден той е отнесен, за да изпълни религиозните ритуали в храма, както обикновено... Оттам го отнасят до реката [Ефрат], след което преплават до парка на другия бряг, където той се изкъпва и почива.“
Според Плутарх „той спи цял ден в банята поради треската“. (По онова време банята е стандартен метод за облекчаване на най-различни страдания.) Изглежда, Александър е оставен сам в банята, защото според Historia „той нарежда на своите прислужници да го оставят сам в мрака, като че ли го притесняват както тяхното присъствие, така и светлината“.

На следващия ден състоянието на Александър е значително по-добро. Според Плутарх той дори се движи сам, играе на зарове и се храни отново:
„Той се изкъпва, връща се в покоите си и прекарва времето, играейки на зарове с Медий. Вечерта се изкъпва, прави жертвоприношение и се храни необезпокояван.“
Източниците са единодушни, че през следващите два дни царят се чувства все по-добре. На петия ден дори започва планирането на нова кампания и издава заповеди до своите офицери. Скоро след това обаче положението драстично се влошава. Според Histоria:
„Като че ли нож е забит под стомаха му и завъртян там, болката се връща и царят е не на себе си от агония и отново започват гърчове и делириум.“
Като че ли има някакво объркване по въпроса кога точно се случва това. Според Юстин това е шестият ден от началото на болестта, което означава 7 юни. Ариан твърди, че събитието се е случило на следващия ден, а според Плутарх още един ден по-късно. Независимо от това явно, че всички са единодушни, че някъде между 7 и 9 юни състоянието на Александър става много по-лошо, отколкото преди. Според Плутарх генералите дори сметнали, че техният владетел е на ръба на смъртта, и затова решили да го посетят за последен път.
„На двадесет и петия [ден на десий – 9 юни] той е отнесен в двореца от другата страна на реката, където спи малко, но треската му не намалява и когато генералите идват в покоите му, остава безмълвен, което продължава и на следващия ден.“
Според Ариан, макар и да не може да говори, Александър е в съзнание.
„Той лежи безмълвен, когато мъжете влизат, но се опитва да повдигне глава и по очите му личи, че познава всеки, който влиза.“
Описанието в Histоria е до голяма степен същото.

„Той познава своите офицери и вдига глава, за да им проговори, но не може да издаде и звук. От този момент нататък той не казва нищо до края.“
Юстин потвърждава, че Александър е неспособен да говори. Според него обаче той е успял да седне и да даде пръстена си на Пердика.
„Неспособен да говори, той сваля пръстена от ръката си и го дава на Пердика, акт, който успокоява растящото неразбирателство между неговите приятели; защото макар и Пердика да не е изрично посочен за наследник, изглежда, именно такова е намерението на Александър.“
Мъките на Александър продължават и на следващия ден, като дишането му става все по-затруднено, докато накрая изпада в кома и умира на следващата вечер. По традиция датата на смъртта на Александър е 11 юни, макар това може би да е станало два дни по-рано, ако Юстин е прав, или около ден по-късно, ако приемем твърденията на Плутарх.
Александър Велики е най-успелият воин в историята и неговата империя е най-голямата, която светът е виждал до този момент, но той не успява да приключи живота си като истински войник, а онова, което става с тялото му, едва ли може да се нарече погребението, което е очаквал за себе си. Тъй като царят умира, без да посочи публично свой наследник, през по-голямата част от следващата седмица неговите пълководци спорят помежду си кой да е новият владетел. Плутарх ни съобщава, че през това време трупът на Александър безцеремонно е оставен да лежи в килера. Странното е, че въпреки горещото вавилонско лято тялото не започва да се разлага, а се запазва.
„По време на разногласията между военачалниците, които продължават няколко дни, тялото си остава чисто и свежо, без никакви следи от петна и разлагане, макар да лежи пренебрегнато в тясно, задушно помещение.“

Най-накрая тялото на Александър е изпратено в гробницата, приготвена в религиозната столица на Македония – Еге. Когато обаче то пристига в сирийския град Дамаск, бива откраднато по нареждане на новия управител на Египет – Птолемей, и отнесено в Александрия, за да бъде погребано там. Точното местоположение на гробницата обаче е отдавна забравено.

И така, как умира Александър? Модерната наука би могла да разбере много от неговите останки, но за нещастие гробът му така и не е открит. Следователно присъдата трябва да бъде произнесена само въз основа на свидетелските показания.
Най-популярната версия за причината за смъртта на Александър е маларията. Той пребивава в част на Индия, където тази болест е широко разпространена и някои от симптомите наистина са маларични. При маларията болният изпитва студ, който го кара да трепери, както се твърди, че е станало с Александър. Болестта е придружена от треска, която ту се появява, ту изчезва в рамките на седмица или малко повече. Според описанията Александър наистина е имал треска, която изчезва, за да се появи отново няколко дни по-късно. Маларията може да причини делириум и изпадане в безсъзнание, което, изглежда, се е случило и с Александър. А когато болестта е с фатален изход, обикновено смъртта се причинява от разкъсване на далака – едно агонизиращо състояние, съпроводено с ужасна болка в областта на стомаха, точно както е в случая на Александър. За много години сред историците е широко възприето мнението, че именно маларията е причината за смъртта на Александър, докато един специалист по тропически болести – д-р Джеймс Мейнард от Лондонския университет, не преглежда описанията на неговата смърт през 70-те години на ХХ век и не достига до извода, че ако може да се вярва на древните източници, то завоевателят не е починал от малария.
Д-р Мейнард силно се съмнява, че далакът на Александър е бил разкъсан. Ако това е станало, когато е усетил остра болка на пира, както смята маларичната теория, то тогава болката не би могла да отмине за една нощ и да отсъства през следващите дни, както твърдят всички разкази. Александър би трябвало да изпадне в непрекъсната агония, докато умре от вътрешния кръвоизлив. Освен това болката би трябвало да е в лявата част на корема, а не под него, както е описана. Другият начин, по който би могъл да умре човек болен от малария, е, когато мъртвите клетки задръстят мозъчните тъкани на пациента. Д-р Мейнард не вижда никакви признаци Александър да е страдал от такова нещо, тъй като в такъв случай би трябвало да изпитва жестоко главоболие, а нито едно от описанията дори не намеква за такова нещо. Всъщност Мейнард е убеден, че Александър въобще не би могъл да е заразен от малария.
Маларията е болест, която се разпространява от някои комари, които могат да заразят човек, като го ухапят. Тези комари живеят в джунгли и тропически райони, но не и в пустинни ареали като Централен Ирак, където умира Александър. Независимо от това две години по-рано владетелят се намира в Индия, където болестта е широко разпространена. Д-р Мейнард обаче силно се съмнява, че царят би могъл да се е заразил там. Болестта може да остане в латентно състояние в кръвта на инфектирания до максимум десет месеца след първоначалното заразяване. Човек, който не покаже никакви симптоми след този период, вероятно не е заразен и със сигурност не би могъл да се разболее чак две години по-късно. Пристъпи на малария, продължаващи по няколко дни, могат да настъпват, така че е възможно Александър да е страдал от болестта по-рано в рамките на периода, след като е напуснал Индия. От друга страна обаче, животът на владетеля през този период е добре документиран и в източниците няма нищо, което да говори за болест от такъв тип.
Тъй като маларичната диагноза е поставена под съмнение, през 1998 г. екип от Университета в Мериленд, САЩ, предлага идеята, че Александър е починал от тиф. Тифът причинява треперене, треска и делириум, което отговаря на симптомите при Александър. Но това важи и за много други болести. Онова, което убеждава екипа, че убиецът е именно болестта тиф, е описанието на начина, по който се е запазил трупът на вече привидно покойния цар, дадено ни от Плутарх. Един от симптомите, които понякога се свързват с тифа, е състояние, известно като изкачваща се парализа – това е парализа на мускулите, която започва от краката и бавно пълзи нагоре по тялото. Пациенти в това състояние може да изглеждат мъртви и в миналото някои нещастни жертви на тифа са били дори погребвани, докато са все още живи. Тъй като според Плутарх тялото на Александър не показва никакви признаци на разлагане в продължение на дни, екипът предполага, че царят всъщност е страдал от парализа, породена от тифа, и в действителност все още е бил жив.
Теорията за тифа обаче пропуска да се съобрази с много от симптомите и обстоятелствата, свързани със смъртта на Александър. За начало нека отбележим, че тифът се причинява от бактерията salmonella typhy, която се предава чрез вода или храна, заразени от инфектиран човек, или чрез канализацията, в която се съдържат микробите. По тази причина, когато Александър се разболява, това би трябвало да стане в разгара на епидемия. В историческите източници обаче няма нищо, което да навежда на мисълта, че по онова време Вавилон е бил сполетян от подобна напаст. На второ място, salmonella typhy е чревен паразит, който причинява жестока диария и болки в коремната област. Като оставим настрана факта, че в историческите източници не се споменава никаква диария, нека напомним, че болката на Александър е била стомашна, а не коремна, както би трябвало да е, ако е страдал от тиф. Всъщност екипът от Университета на Мериленд твърди, че острата болка говори за това, че Александър е умрял от перфорация на червата, което е честа причина за смъртта при заболелите от тиф. Дори източниците да бъркат по отношение на мястото на болката на Александър, перфорирането на червата би го оставило да се гърчи в непрекъсната агония до самата му смърт и той не би могъл да се подобри за няколко дни, както сочат единодушно всички показания.
Може би най-очевидната вероятна причина за смъртта на Александър, която трябва да бъде разгледана, е натравянето с алкохол. Има данни, че той е пиел много, а в деня, когато се разболява, поглъща големи количества силно вино. Острата болка в областта на стомаха е типичен признак на алкохолно отравяне, а изпадането в безсъзнание е неизбежно. Александър наистина изпитва пронизваща болка и скоро след това изпада в безсъзнание. Но ако владетелят е страдал от токсичните ефекти на алкохола до такава степен, че да изпадне в мъчителна агония, както се твърди, то лигавицата на стомаха му би трябвало да е така раздразнена, че той да повръща силно и да е неспособен да задържа храна или течности в продължение на дълги часове, ако не и дни. Ако Александър наистина е хроничен алкохолик, както се твърди, то неговото положение би било изключително сериозно. Тъй като е неспособен да задържа и алкохол в организма си, той скоро би трябвало да прояви опасни абстинентни синдроми.
Сериозните алкохолици изпадат в жестоки абстинентни кризи, известни като делириум тременс, или ДТ. Ако поемането на алкохол не се намалява постепенно или не бъде заместено с модерни лекарства, човек изпада в трескава възбуда, изключителна нервност, делириум, халюцинации и силно треперене. В допълнение на това делириум тременс включва много силни гърчове, което понякога води до смърт. Като че ли всички тези или подобни на тях симптоми са демонстрирани от Александър. Същевременно, тъй като ДТ се получава поради това, че тялото е лишено от алкохола, от който е станало зависимо, той не се появява преди достатъчно количество алкохол да е напуснало системата. Обикновено са нужни 24 и повече часа. Дори при човек с изключително бърз метаболизъм ДТ няма да настъпи, преди да са изминали поне шест часа от последното питие, а в допълнение на това първо биха се появили по-леките симптоми, като нервност, възбуда и леко треперене. По-тежките състояния, като делириум, халюцинации и гърчове, се появяват много часове след това. Александър обаче демонстрира всички тези симптоми още през нощта, след като е отведен от пира. Всъщност той започва да трепери и става нервен, докато все още пие. Каквото и да го е измъчвало през нощта на празненството, то не е било ДТ, а алкохолното отравяне само по себе си не би могло да доведе до подобни симптоми. При него се стига или до пълно изпадане в безсъзнание, или до състояние на ступор, при което нервната система е опасно седирана в продължение на часове. Всъщност жертвата се намира в състояние напълно противоположно на гърчовете и делириума, които са описани при Александър. Основната последица от алкохолното натравяне е продължителното повръщане. Смъртта често настъпва от това, че човек се задушава от повръщаното от самия него, а в дните преди интравенозното вливане – и от дехидратация. Макар Плутарх наистина да твърди, че Александър е изпитвал силна жажда през нощта, когато се разболява, нито той, нито другите източници споменават нещо за повръщане или дори за гадене.
Каквато и да е била причината за смъртта на владетеля, тя никога не е била успешно обяснена. Като че ли наистина тя остава мистерия за съвременниците му, тъй като по времето на неговата смърт така и не посочват официална причина за нея. Няколко години по-късно обаче се появяват съмнения, че Александър може и да е бил убит. Юстин пише, че някои от приятелите на царя смятали, че за смъртта му е виновно пиенето, но той отхвърля тази възможност в полза на идеята, че е извършено убийство. Всъщност авторът стига дотам да твърди, че наследниците на царя са прикрили истината около смъртта му.

„Неговите приятели твърдят, че причината за смъртта била прекаленото пиене, но всъщност това е конспирация, покварата на която е прикрита от сдобилите се с власт наследници... Той най-накрая е победен, но не от силата на който и да било враг, а от заговор на онези, на които се доверява, и от предателството на собствените му поданици.“
Не е известно на какво основава тези свои обвинения Юстин, но може би е чел труда на Йероним Кардийски, който очевидно се позовава на подозренията на майката на Александър – Олимпия, че синът й е бил отровен. Йероним е войник, служил при Александър, и неговите мемоари оцеляват до времето на Юстин. Всъщност копия от тях съществуват и век по-късно, когато е компилирана Histоria, тъй като в нея се цитират думите на Йероним относно подозренията на Олимпия, че синът й е бил убит.
„Заради история, разказана й в Пела [столицата на Македония], Олимпия вярва, че синът и е отровен. Изглежда, тя не знае кой е извършил това тежко престъпление, защото се разправя, че е убила много невинни, докато търсела истинския виновник [за престъплението].“
Плутарх също твърди, че Олимпия била убедена, че синът й е бил убит.
„По онова време никой не подозира, че той е бил отровен, но шест години по-късно Олимпия получава някаква информация, заради която, както се твърди, е причинила смъртта на много хора.“
Кой е бил източникът на информация за Олимпия, какво е съдържала тя и защо е била толкова убедителна, си остава също такава мистерия, както и причината за смъртта на Александър. Каквото и да е било казано на царицата-майка, тя очевидно го е приела като доказателство, че синът й е бил отровен. Ясно е обаче, че сведението не е включвало и името на престъпника. Независимо от това подозренията на Олимпия явно си намират обекти, защото някои от тях дори са споменати в историческите източници. Така например Плутарх говори за подозрения срещу Антипатър – един от пълководците на Александър, – който бил подбуден да извърши убийството от известния философ Аристотел, живял по същото време.


„Но онези, които твърдят, че Аристотел е посъветвал Антипатър да направи това и че му е осигурил отровата, цитират като източник някой си Хагнотем.“

Не е известно кой е бил този Хагнотем, тъй като името му не се среща никъде другаде, но може би именно той е човекът, информирал Олимпия за съществуването на заговор. Юстин също споменава за подозренията срещу Антипатър и се позовава на слухове, че отровата във виното на Александър е била сипана от най-младия му син – Йол, който е виночерпец на царя. Очевидно е, че в един момент Олимпия наистина подозира Йол, защото Плутарх съобщава, че тя осквернява гроба му след неговата смърт. Явно обаче майката на царя впоследствие решава, че не Йол е убиецът, защото продължава да преследва други хора, след като той вече е покойник. Според Ариан друг обект на нейните подозрения е Медий. Той е очевидна мишена, след като е и човекът, отговарял за организацията на празненството, където Александър се разболява. В крайна сметка обаче Олимпия отхвърля неговата кандидатура и насочва вниманието си към най-възрастния син на Антипатър – Касандър. Диодор твърди, че в крайна сметка през 316 г. преди Христа Касандър убива Олимпия заради това, че тя го обвинява в цареубийство. Изглежда обаче, в крайна сметка Олимпия умира, без да разбере със сигурност кой точно е извършителят на предполагаемото убийство на сина й. Според Histоria:
„Твърди се, че царицата-майка [Олимпия] е имала убедително доказателство, че той [Александър] е бил отровен и че убиецът е присъствал на веселбата [пира], тъй като всички храни и напитки са били добре опитани [проверени от опитвача на храна] по-рано вечерта и след това добре пазени. Макар тя да изпраща мнозина на смърт и да отправя много обвинения, виновникът, ако наистина има такъв, никога не бива разобличен.“

Права ли е Олимпия – наистина ли някой е отровил Александър по време на пира?
Една от причините възможността царят да е бил убит да остане силно пренебрегната от модерните историци, е, че те са склонни да се доверяват на Плутарх, който не само отхвърля твърденията за убийство, но описва болестта на владетеля като причинена от природата треска. В допълнение на това, като цитира „Царските дневници“, описанието на Ариан за постепенното усилване на треската на Александър също се приема като доказателство, отхвърлящо вероятността от умишлено отравяне. Както видяхме обаче, източниците на тези двама автори – Птолемей и Евмен, не могат да бъдат приети за достоверни, обективни свидетели, доколкото става дума за първоначалните симптоми, демонстрирани от Александър. Останалите три описания, където няма очевидни причини да се съмняваме в точността на техните автори по въпроса, са доста категорични по отношение на тежестта на състоянието на царя, а то е такова, че отговаря на различни видове отравяне.
Независимо от това основната причина, поради която като цяло се приема, че Александър е починал от естествена смърт, е доста солидна. А тя е, че няма действително доказателство за обратното. Когато обаче повдигнах въпроса пред експертите по съдебна медицина и те прегледаха описанията за смъртта на Александър, се оказа, че всъщност са налице всички основания да се приеме, че завоевателят е бил отровен.


Всички права запазени. Издателство "АТИКА", 2002.
attika@tea.bg