Теории за международните отношения

ТЕОРИИ

ЗА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Общ преглед

Джеймс Е. Доуърти

Робърт Л. Пфалцграф младши

Глава 1

Теоретични подходи към международните отношения

ВЪВЕДЕНИЕ

Скоростта на глобалните промени нарасна драматично след 1989 г., когато падането на Берлинската стена и мащабните политически трансформации в Централна и Източна Европа сигнализираха за колапса на Съветската империя и на самия Съветски съюз. През четирите десетилетия преди тези събития основната грижа на западните правителства и на много от специалистите по международни отношения беше предотвратяването на ядрената война и на всеки конвенционален конфликт, който би могъл да прерасне в ядрен. След 1989 г. значителното намаляване на въоръжените сили в Европа, разпадането на Варшавския договор, обединението на Германия и еволюцията на Горбачовия Съветски съюз в Елциновата Общност на независимите държави провъзгласиха внезапното прекъсване на континиума в познатия ни свят, в околната среда, която макар понякога да ни плашеше, беше привична и изглеждаше имунизирана срещу внезапни промени.

През целия период на Студената война международната система запазваше привидно познати форми независимо от преходите от дълбоко замразяване към затопляне и намаляване на напрежението. Анализаторите развиха добре обосновани теории и се ангажираха в дебати, понякога неразбираеми за неспециалистите. Реализъм срещу идеализъм, взаимно възпиране и балансиран контрол на въоръженията, стабилност и нестабилност, национални интереси и международна сигурност, теория и практика на управлението на кризите, регионална интеграция и жизнеспособност на съюзите под натиск и т. н. Повечето специалисти споделяха обща концептуална парадигма и професионален речник, което им позволяваше да водят смислени дискусии и спорове за неща като власт, стратегия, формиране на решения за външната политика при условията на двуполюсност или многополюсност. Съществуваха много противоречия, но всички пасваха във всеобхватната рамка, основана на международна система в един двуполюсен свят.

В началото на ХХІ век се намираме насред фундаментално изместване на парадигмата в нашето мислене относно бъдещето на световната политика. Важността на тази промяна произтича от факта, че парадигмата ни дава основната база за създаването на дадена теория. Парадигмата предоставя всеобхватна рамка за идентифициране на променливите фактори, относно които предстои да бъде развита теорията. Като първи етап от изграждането на теорията, парадигмата (рамка за теоретичен анализ) описва явлението, което предстои да бъде изследвано. В международните отношения тези явления са свързани с броя и вида на участниците. По своята същност парадигмата е средство, чрез което се избира обектът на теорията. Това помага да се насочи вниманието към видовете взаимоотношения между единиците, съставляващи парадигмата, които ще бъдат изследвани. Въпросът е, до каква степен теориите за международните отношения би трябвало да се съсредоточат върху държавите или да обърнат внимание на участници, различни от тях? Онова, което наричаха „традиционна парадигма”, беше обявено за „държавноцентрична”. Когато се говори за изместване на парадигмата, това означава, че онази, състояща се от държави в свят на две суперсили, техните съюзници и групата на „необвързаните”, се трансформира в друга, по-разнообразна откъм видовете участници.

Би било преувеличено да се сравнява степента на необходимото изместване с прехода от разбирането за геоцентрична вселена на Птоломей към модерното научно познание, зародило се с телескопичните наблюдения на взаимодействието между Земята и Слънцето, осъществени от Галилей в началото на ХVІІ век. Сравнението обаче е полезно, защото ни позволява да разберем колко трудно е за хората и институциите да напуснат познатите територии и да се придвижат към един непознат терен. Галилей и другите прогресивни учени от онази епоха се сблъскват не само с научна, но също така с религиозна и философска опозиция, обаче въпреки това са сигурни, че старата геоцентрична парадигма е погрешна. Така че гореспоменатата аналогия не е напълно лишена от основания. Теорията на Птоломей задоволява всичките, макар и малобройни мислители в продължение на векове, но нито за момент не отговаря на астрономическата действителност. За разлика от това доминиращата парадигма за Студената война, споделяна от повечето анализатори и политици, поне до някаква степен отговаря на онова, което в общи линии се приема за реалност в международната политика от края на 40-те до края на 80-те години на ХХ век. Несъгласните с това критици се оказват прави в твърдението си, че комунистическата система от съветски тип не би могла да съществува вечно. Но дори и те не успяват да предвидят изненадващите събития от 1989 и следващите години.

Сравнението е погрешно и в поне още един важен аспект. Великите европейски астрономи и математици – Коперник, Брахе, Кеплер, Галилей и Нютон – се нуждаят от век и половина, за да променят парадигмата. На изследователите на международните отношения се отпуска много по-малко време – за предпочитане едно десетилетие, – за да създадат нова, мащабна концептуална визия, и то в свят, който за разлика от Слънчевата система преживява драматични и бързи промени. Налага се политиците и дипломатите да се справят с възникващите проблеми на място, като разчитат на практически опит и интуиция (както обикновено са постъпвали и в миналото), или като демократични лидери, съобразяващи се с най-различни противоречащи си интереси. Джон Луис Гадис предполага: „че търсенето на нова геополитическа картография, която да замести донякъде опростената от Студената война идея за свят, разделен между демокрация и тоталитаризъм”, би могло да започне с поглед към „силите на интеграция и фрагментация в съвременната международна среда”. Нито интеграцията винаги е нещо добро, нито пък фрагментацията задължително нещо лошо. В момента нациите би трябвало да се стремят да балансират едната сила срещу другата. Така например Русия е нежелана нито като империалистична сила, нито като държава, изпаднала в хаотична слабост. В рамките на повече от две десетилетия първо Иран, а след това и Ирак се превръщат в сили, настроени изключително враждебно към Съединените щати, но въпреки това американските политици не желаят нито една от двете страни да бъде отслабена до степен, която би довела до нарушаване на локалното равновесие.

Краят на Студената война доведе до появата на някои любопитни и направени почти в стенографски стил описания на променилото се глобално положение. Бившият заместник-директор на екипа, планиращ политиката на Държавния департамент на САЩ, Франсис Фукуяма, написа широко обсъждана и противоречива книга, в която обяви триумфа на демокрацията и свободния пазар като „края на историята”. По време на кризата в Персийския залив от 1990–1991 г. президентът Буш говореше за „нов световен ред” на сътрудничество между нациите и мирно уреждане на споровете, за една ера, когато Обединените нации ще бъдат способни да осъществят първоначалните очаквания на своите основатели. В същото време Буш беше критикуван, че осъществява политика на равновесие на силите в стил Никсън и Кисинджър, докато същевременно използва реториката на президентите Удро Уилсън и Джими Картър, като набляга на демокрацията, правата на човека и международното право.

И наистина началото на 90-те години на ХХ век е период на почти еуфорична надежда за всеобщ поход към публична демокрация и пазарна икономика. Анализатори от всички страни отбелязват очевидния факт, че в света е останала само една суперсила, без да са сигурни какво точно означава това. За повече от едно десетилетие различни автори отбелязват намаляващата възможност за използване на въоръжена сила (предимно защото притежателите на ядрени оръжия са открили, че те са всъщност неизползваеми за военни цели) и факта, че загрижеността за икономическата сигурност все повече започва да доминира над тази за военната. За разлика от края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век все по-малко е модерно да се говори за ядрено възпиране. Това положение може добре да бъде илюстрирано с твърдението на Джон Мюлер, че за модернизираните нации войната се е превърнала в нещо така катастрофално и отблъскващо, та вече е „немислима на подрационално ниво – отхвърлена не защото е лоша идея, а защото остава на подсъзнателно ниво и никога не може да бъде формулирана като осмислена възможност”. Майкъл Хауард оптимистично заявява, че макар все още да е възможно да има войни сред по-слабо развитите общества, то „съвсем възможно е войната… между високоразвитите общества да не възникне отново и да бъде твърдо установена една стабилна рамка на международен ред”. Като отбелязва, че Рут Легар Сивард е преброила за периода 1946–1989 г. в развиващия се свят 127 войни, довели до 21 900 000 жертви, Чарлс У. Кегли младши заключава: „Изчезването на обстоятелствата, свързани с широкомащабни военни действия, и увеличаването на военната активност в ограничен мащаб е довело до създаването на две системи. Една стабилна „централна система” и друга, нестабилна „периферна система”. Спорно е дали подобно ясно разделение пасва върху войната в Залива от 1991 г. и антииракската коалиция от 30 държави, водена от САЩ. Това илюстрира трудностите, пред които са изправени теоретиците в периода на изменение на парадигмата, когато формата на новата все още не е ясна. И наистина е така. Нейната крайна форма все още не се е появила, а и не се знае дали въобще това ще стане някога.

Десетилетията на изнервящо бавни преговори за контрол върху въоръженията накрая доведоха до намаляване на ядрените оръжия и конвенционалните въоръжени сили в Централна Европа, нещо, което изглеждаше и всъщност обещаваше да бъде немислимо по време на Студената война. Въпреки това дори и след нейния край двамата основни съперници продължиха да поддържат достатъчно сила, за да представлява всеки потенциална заплаха за съществуването на другия. Нещо повече, правителствата изразяват нарастваща загриженост за опасността от разпространението на ядрени, биологически, химически и други оръжия за масово унищожение към независими центрове на контрол, намиращи се в по-нестабилни райони на света, където има вероятност от избухването и ескалацията на конфликти. Нарастващ повод за загриженост става възможността терористични групи или държави „престъпници” да използват черните пазари и да придобият откраднати ядрени материали и дори напълно готови за използване ядрени оръжия.

„Войната – пише Збигнев Бжежински в духа на Джон Мюлер и Чарлс У. Кегли младши – се е превърнала в лукс, който само бедните нации могат да си позволят.” И те наистина си го позволяват, било като независими и не толкова бедни страни, производителки на петрол (Ирак срещу Кувейт), национални групи с различни религиозни традиции, борещи се за територия във фрагментирани многонационални държави (източноправославни сърби, хървати католици, бошнаци мюсюлмани и албански косовари в бивша Югославия), или чрез най-различни по характер граждански войни – националистически, религиозни, племенни или целящи отцепване (правителството на Ирак срещу кюрдите и живеещите из блатата шиити, синхалите-будисти срещу тамилите-индуисти в Шри Ланка, конфликтите в Чечня и бившите съветски републики Грузия, Азербайджан и Таджикистан и хути срещу тутси в Руанда са само част от възможните примери). В средата на 90-те години на ХХ век Съветът за сигурност на ООН е с толкова претоварена програма – над две дузини мироопазващи или мироналагащи операции, било то осъществявани или в период на планиране, – че се създава сериозен дефицит на средства, тъй като бедните страни-членки не могат да плащат, а богатите (включително и Съединените щати) значително забавят изплащането на своите финансови задължения. В постиндустриалните демокрации на информационната ера политическият фокус се измества от международната към вътрешната сцена, но същевременно прекалената загриженост на гласоподавателите за работата, инфлацията и качеството на живота (както по отношение на дома, така и по отношение на околната среда), съчетана със загрижеността на икономистите и банкерите относно лихвените проценти, международната конкурентоспособност, флуктуациите във валутните курсове, отрицателните салда в търговията, корпоративните реконструкции, дефицитите и дълговете, карат правителствата да отделят високоприоритетно внимание на тенденциите, оформящи глобалната икономика. Доста се обсъжда възможността въоръжените конфликти между великите сили да бъдат заместени от търговски войни между главните икономически центрове на света – Северна Америка, Европейската общност/съюз и Япония (или тихоокеанския регион), – конфликти, характеризирани със свой специфичен език, използващ термини като салда и дефицити, валутни кризи и нестабилност на пазарите на ценни книжа, нелоялни търговски практики и промени в митническата политика, целящи насилствено отваряне на чуждите пазари (виж глава 9).

Самюъл П. Хънтингтън не е доволен от никой от гореизложените зародиши на парадигми. Той е особено критично настроен към онова, което определя като „теории за края” – край на Студената война, край на историята, край на войната между индустриално напредналите нации. По-късно в статия, предизвикала значителни дискусии, Хънтингтън пише:

„Моята хипотеза е, че основният източник на конфликти в новия свят няма да е главно идеологически, нито пък икономически. Основен разделен фактор за човечеството и главен източник на конфликт ще бъде културата. Националните държави ще останат най-значителните актьори на международната сцена, но главните конфликти в глобалната политика ще бъдат между нации и групи от цивилизации. Глобалната политика ще бъде доминирана от сблъсъка на цивилизациите.”

Неговият списък от цивилизации включва седем или осем такива: западна, конфуцианска, японска, ислямска, индуистка, източноправославна, латиноамериканска и може би африканска, като всяка има собствена религия, начин на мислене и изразяване; традиции относно държавността, брака и семейството, правото и властта; разбиране за свобода и равенство; отношение към традиция и промяна и т. н. Цивилизационните разлики, твърди Хънтингтън, са действителни и достатъчно дълбоки, за да доведат до продължителни насилствени конфликти. Комуникационните технологии, глобалната търговия и инвестиции, миграцията и други фактори са направили някога хомогенните цивилизации по-пропускливи една за друга, но всяка от тях запазва специфичен подход към жизненоважни въпроси на нашето време като: правата на човека, природната околна среда, националната сигурност, икономическото развитие и различните етнически, езикови, религиозни и териториални конфликти, станали по-интензивни след края на идеологическата Студена война. Не само ислямът, но също така християнството, юдаизмът, будизмът и индуизмът проявяват фундаменталистки реакции срещу материалистичната култура на Запада. В последните години много хора на Запад проявяват готовност да обвинят „войнстващия ислям” за вълната от антизападен тероризъм, без да подложат на критичен анализ първопричините за това явление (виж глава 7). Ако анализът на Хънтингтън е верен, това би могло да означава, че основните единици за изучаване от науката за международните отношения, поне в някои аспекти, ще станат не националните държави, а по-големи културни общности. (Преди около половин век историкът Арнолд Тойнби подканва за един „цивилизационен подход към изучаването на международните отношения”.) Разбира се, прогнозата на Хънтингтън може и да е погрешна. Той е подложен на критика от няколко източника. Фуад Ажами например отбелязва, че макар Хънтингтън да признава, че държавите си остават най-силните актьори на международната сцена, същевременно предрича задаваща се война на цивилизациите. Според Ажами, Хънтингтън разглежда цивилизациите като водонепроницаеми контейнери, подценявайки степента, до която останалите цивилизации са променени от секуларизма и модерността на Запада, и очевидно забравя, че „не цивилизациите контролират държавите, а държавите контролират цивилизациите”. Ще се върнем отново към гледната точка на Хънтингтън в дискусията, посветена на теориите относно околната среда. Към средата на 90-те години на ХХ век в международната теория се появяват някои нови тенденции, тъй като учените се опитват да си отговорят на въпроси като:

През 1998 г. Стивън М. Уолт провокативно пише по тези и свързаните с тях въпроси:

„Науката за международните отношения може най-добре да бъде разбрана като едно продължително съревнование между традициите на реализма, либерализма и радикализма. Реализмът набляга на постоянната склонност на държавите да влизат в конфликт помежду си. Либерализмът посочва няколко начина за смекчаване на тенденцията към конфликт, а радикализмът – как би могла да бъде трансформирана цялата съществуваща система на международни отношения.”

Според Уолт реализмът и неореализмът въпреки споровете между техните привърженици (виж глава 2) не са имали сериозен съперник относно обяснението на характеристиките на Студената война. Техният основен недостатък е невъзможността да предвидят фундаментална промяна в международната система, като например края на Студената война. Либерализмът набляга на демокрацията пред авторитаризма, мира пред конфликта, взаимозависимостта, институционалното сътрудничество и свободната търговия пред егоистичния протекционизъм като основи на международната политическа икономика. Макар и да признават нарастващата роля на транснационалните актьори, повечето либерали в общи линии гледат на държавите като на ключови играчи, но същевременно не успяват да оценят достатъчно значението на силата и също не успяват да предвидят края на Студената война. В рамките на по-старата радикална традиция марксистката теория за капитализма и ленинската теория за империализма се развиват в неомарксистки теории за dependencia и „световния капитализъм” (описани в глава 9), които според Уолт са „сериозно дискредитирани още преди края на Студената война”, когато става очевидно, че системите, основани на свободния пазар, се представят по-добре от социалистическите.

По-нататък Уолт обсъжда накратко голяма група диагнози от периода след Студената война, в която включва най-разнообразни явления, като разширението на НАТО, „етническите чистки” на Балканите, предполагаемата ерозия на държавния суверенитет, анархията като състояние на международната система, демократичния мир, нормативните режими и влиянието на вътрешната политика върху международното поведение на държавите. Той отличава от реализма и либерализма създадените в по-ново време радикални подходи за трансформация на международната система, определени като конструктивизъм – теории, които поставят ударението върху влиянието на идеите, езика, социалния дискурс и културата като фактори, определящи начина, по който държавите или по-точно ключови индивиди и елити дефинират „интересите и идентичностите на [техните] държави като лесно изменящи се продукти на специфични исторически процеси”. Като пример авторът отбелязва, че някои конструктивисти може би малко опростенчески приписват края на Студената война на „новото мислене” на Михаил Горбачов и особено на идеята му за „обща сигурност” в Европа, която революционизира съветската външна политика. Значителната роля на Горбачов е безспорна, но не по-малка е и тази на политиките, водени от Рейгън и Буш, които не са съвсем чужди на традиционния реалистичен подход. Уолт забелязва, че някои от по-новите теории допълват една или повече от трите основни парадигми. „Макар много учени (а и значителен брой политици) да не искат да го признаят, реализмът си остава задължителна рамка, която позволява да бъдат разбрани международните отношения.” Буквално всички теории, споменати от него*, а също и други (включително и феминистката, която той пропуска), ще бъдат детайлно разгледани в следващите глави на тази книга.

За добросъвестния учен изглежда неразумно да се присъедини прекалено бързо и само към една от теоретичните парадигми, които ни се предлагат от различни страни. Предишните издания на този текст отразяваха убеждението, че нито един подход не може самостоятелно да обясни адекватно, всеобхватно и в детайли целия спектър от явления, формиращи постоянно развиващия се complexe internationale. Както видяхме, публикуваната след края на Студената война литература изобилства от различни гледни точки по въпроса защо се е променила международната структура. Като имаме предвид ожесточения дебат за стабилността на познатата ни система от Студената война, едва ли някой е способен да предвиди дали „еднополюсната” система ще бъде по-стабилна и сигурна или по-нестабилна и опасна. В момента теорията за международните отношения се намира в изключително деликатна фаза, което я прави още по-интересна и предизвикателна. Ако приемем, че идеите дават своето отражение върху историята, тогава трябва да предположим, че някои, които в момента си пробиват път в академичните среди, може да окажат влияние върху формата на света след 2000 г., особено като се вземе предвид и фактът, че революцията в телекомуникациите направи възможен един невиждан досега глобален обмен на идеи. Международната теория се изменя постоянно заедно с цялата околна среда и човешката реакция спрямо нея. В древността скоростта на промените е била бавна и почти незабележима, но в нашата епоха тя, изглежда, се увеличава експонентно до голяма степен поради бума на информационните технологии. В резултат от постъпването на нови данни може да се наложи днешните теоретични обяснения да бъдат доизглаждани и поправяни още утре, да бъдат създадени по-точни класификации и мерки, да се направят по-задълбочени анализи у нас и в чужбина.

Критерии, по които да бъде определено дали изместването на една стара теория от нова представлява научен прогрес, са предложени от унгарския математик Имре Лакатош. Неговата формула е малко тромава, но ясна и често се цитира от учените теоретици на международните отношения:

„Една научна теория Т е доказано невярна само и единствено ако е предложена друга теория Т1, която притежава следните характеристики:

(1) Емпиричното съдържание на Т1 е по-голямо от това на Т, което означава, че тя предвижда нови факти, което значи факти невероятни в светлината на или дори забранени от Т;

(2) Т1 обяснява досегашния успех на Т, което означава, че необореното съдържание на Т е включено в съдържанието на Т1 (в рамките на забележимата грешка);

(3) Част от новото в съдържанието на Т1 е потвърдено.”

Във всички сфери на науката новите теории се изграждат на основата на старите. За да може да се водят рационални разговори, е необходима определена степен на концептуален континюитет. Както отбелязва Джон Луис Гадис: „Визиите за каквото и да било възможно бъдеще трябва да произтичат от съзнанието за някакво минало, иначе… не може да има език, на който те да бъдат изразени.” Независимо коя парадигма се наложи над останалите, ако това въобще стане някога, тя няма да може да игнорира концепциите за сила и влияние, в каквато и форма да се проявяват те: политическа, военна, икономическа, идеологическа, религиозна, културна, свързана с контрол над телекомуникациите или всякаква друга форма, която биха могли да придобият силите на историческото развитие. Ние не можем да се абстрахираме от онези значими измерения, които влияят на нюансите в международната политика, и от диалектическия процес на противоречиви искания, в чиито рамки модерните правителства формират своята външна политика.

В тази уводна глава ще покажем как се е развила исторически сферата на международните отношения и как е бил дефиниран нейният обхват след Втората световна война. Ще разгледаме същността и функциите на теорията и на различните видове теории и ще покажем някои от разнообразните подходи, които биха могли да бъдат възприети. Ще предложим някои размисли за връзката между теория и практика. След тази дискусия ще насочим погледа си към проблема за нивото на анализ – кои са участниците в международните отношения, които трябва да бъдат изучавани? По-нататък ще направим кратък преглед на не съвсем неразбираемия дебат между традиционалисти и бихейвиористи и ще приключим с отбелязването на някои трудности, които срещат опитите за формулиране на всеобхватна и последователна теория в тази сфера.

РАННИ ПОДХОДИ КЪМ ТЕОРИЯТА ЗА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Опитите да се теоретизира върху отношенията между държавите съвсем не са нещо ново. Можем да открием зачатъчни идеи в древен Китай, в трудовете на Мо Дзъ, Менсий, Конфуций и владетеля Шан, а също и в Индия в кодекса на Ману, занимаващ се с почетното водене на война и неприкосновеността на дипломатите, а също така и в трудовете на Каутилия, който развива сложна теория за равновесието на силите между княжествата (отпратки към китайските и индийските мислители има в глава 5).

От по-голямо значение за международната теория на Запада са културните наследства на древна Гърция и Рим. Размислите на Платон и Аристотел по този въпрос не са особено обширни, но техните философски системи (които биха могли да бъдат описани съответно като идеалистична или утопична и реалистична или емпирична) са достатъчно всеобхватни, за да включват войната и нуждата от военна защита за градовете-държави, върху които и двамата съсредоточават вниманието си. Древногръцкият историк Тукидид разширява гледната точка, за да обхване цялата система от гръцки градове-държави и анализира проблемите на дипломацията, империализма, сключването на съюзи, войната и мира, мотивите, които водят до политически действия (страх, чест и интерес) и диалектическия сблъсък между силата и моралните ценности. Всеки студент по международни отношения ще има полза дори и днес да прочете историческата му книга „Пелопонеската война”. Дори някои теоретици на феминизма намират за полезно да прочетат отново и интерпретират от своя гледна точка това и други класически произведения на „реализма”. (Феминистките критики спрямо традиционно мъжки ориентирания подход към международната теория ще бъдат разгледани по-нататък в съответния контекст и особено в глава 4). След неуспеха на гръцките градове-държави да формират ефективна федерална структура и последвалият го упадък, Александър Велики, циниците и стоиците завещават на Запада концепцията за „космополитизма” – гражданството на света.

През дните си на борбена, млада република Рим и неговите юристи развиват ius gentium (правото на народите), система от правни принципи и практики, общи за различните средиземноморски народи, с които римляните са в контакт, на която по-късно ще се гледа като на основа от обичаи за международното право. По-късно, по времето на Римската империя, не съществуват действителни международни отношения, характерни за система от държави, но юридическите разбирания на римляните за справедлива война оцеляват, за да бъдат развити от църковните писатели и теолозите на средновековна християнска Европа (виж глава 5). Николо Макиавели се отклонява рязко от продължителната традиция на етична политическа теория, като взема предвид светските императиви и византийската дипломация в рамките на системата от италиански градове-държави през епохата на Ренесанса. Неговото произведение „Князът” е предвестник на модерния реалистичен подход при анализа на действителното съотношение на силите в системата от държави и въвежда нещо, което претендира да бъде освободен от ценностни съображения подход към науката за държавността.

Два века по-рано Данте Алигиери (1265–1321) е убеден, че истинската задача на човечеството е развитието на интелекта и културата, за което е необходимо съществуването на един мирен свят. Неговата „De Monarchia” (За управлението на света) е първият силен апел в политическата литература на Запада за създаването на международна организация под егидата на един силен управник, способен да установи монопол над военната сила и да наложи мир сред отделните владетели, без да наруши вътрешната автономия на политическите общности.

Французите се оказват продуктивни производители на планове за международна организация и налагане на мир. Пиер Дюбоа (1250–1322) призовава за регионален съюз на християнските владетели, който да установи мир в Европа, като насочи склонността им към агресия към целта да бъде възвърната Свещената земя, която се намира в ръцете на турските неверници. Папата (чиято резиденция по онова време е във френския град Авиньон) трябвало да свика съвет, който да основе арбитражен съд, способен да налага ефективни санкции, така че вътрешните европейски конфликти да бъдат разрешавани по мирен път. Емри Крюсе (1590–1648), убеден, че повечето хора желаят да живеят в мир, набляга на аспектите на сътрудничество, а не на конфликт в международните отношения. Той възвеличава ролята на търговеца в бизнеса спрямо тази на воина по време на война (който е много по-малко полезен и далеч по-опасен в мирни времена) и се противопоставя на империализма и колониализма, позовавайки се на прагматичния аргумент, че разходите надвишават ползите. Неговото предложение е създаването на неутрален град, който да се превърне в международен център, осъществяващ дипломация, налагаща мир. Крюсе се обявява за замразяване на териториалното статукво в Европа и също като холандския учен Еразъм Ротердамски призовава за окончателно прекратяване на войните. Така той се различава от мнението на Хуго Гроций, който смята войната за средство за налагане на справедливост, при условие че се води в рамките на правилата на международното право (виж глава 5). Маркиз дьо Сюли (1560-1641), първи министър на Анри ІV, предвижда равновесие на силите между европейците (постигнато поне отчасти чрез намаляване на териториите, управлявани от династията на Хабсбургите) и излиза с мащабно предложение за създаването на християнска конфедерация в Западна Европа начело със съвет, който да разрешава споровете по мирен път и да бъде постоянно разположен някъде в центъра на новото образование. Всяко преразпределение на територии трябва да се извършва, като се вземат предвид и желанията на местното население. Абат дьо Сен Пиер (1659–1743) също предлага организирането на християнските държави в Европа във федерален съюз, който (надява се той) да сключи отбранителен договор с подобна групировка, създадена с помощта на самия съюз в Азия. (Между другото в пълен контраст с Дюбоа и Сюли, които виждат в турците удобен отдушник за агресивността на Европа, Крюсе е готов да предостави на османския султан почетно място в мирната организация.)

Като цяло френските автори, независимо дали възприемат регионален или по-универсален подход, силно разчитат на средствата на дипломацията, арбитража и правосъдието. Онези от периода на Просвещението показват забележимо предпочитание към търговията вместо към войната като средство за постигането на целите на външната политика и демонстрират особено отвращение към войните, започнати с религиозни мотиви. Някои наблягат на нуждата от строги санкции срещу нарушителите на мира, но други не. Не всички са на едно мнение и по въпроса за важността от запазването на териториалното статукво. Повечето предвиждат за Франция ролята на естествен лидер на Европа, защото (като добри картезианци) вярват, че тя е уникална сред другите нации, тъй като се ръководи от разума, а не от емоциите. Главното изключение е Жан-Жак Русо (1712–1778), който започва с това да редактира плана на Сен Пиер за вечен мир и приключва с критика и сериозни изменения в него. Макар и да е смятан за романтик поради идиличната си интерпретация за невинността и доброжелателността на природата на човека, когато се намира в естествено състояние, Русо се изявява като доста циничен реалист в своята теория за човешкото поведение, държавата и междудържавните отношения. Като се противопоставя на „абсурдно разумния” Сен Пиер, както самият той го нарича, Русо настоява, че човешките същества рядко се водят от разума си и неговата логика и далеч по-често се подчиняват на своите страсти. Човек по природа е предимно мирно същество, което става войнствено, щом се озове в общество; войната е продукт на цивилизацията; тя е резултат от наличието на частна собственост, която е отделила хората от тяхното естествено състояние на свобода и щастие, корумпирала ги е, създавайки неравенство между тях; класова система, право, основано на силата и самообслужващи се елити, способни да тиранизират и ограбват своите поданици, като същевременно водят и войни, за да възвеличават собствената си сила. В този смисъл Русо може да бъде разглеждан и като предшественик на Карл Маркс. Докато гражданите на държавата са под контрола на закона, техните управници продължават да съществуват в естественото си състояние, подчинени единствено на правото на по-силния.

Сънародникът на Русо, Жан Боден (1530–1596), формулира доста по-рано доктрината за суверенитета, според която монархът притежава върховна власт вътре в рамките на своето владение, но е равен външно при отношенията си с другите суверени. Боден обаче има достатъчно традиционни разбирания, за да твърди, че властта на суверена не е неограничена. Според него управниците са подчинени на божествените закони, естествените закони на разума и на правото на народите (ius gentium, основано на обичаи, съществуващи от незапомнени времена, като например принципът pacta sunt servanda – договорите са, за да се спазват). Русо не смята тези ограничения за особено значими. За да запази някакъв ред в иначе анархистичната система от държави, той разчита на равновесието на силите, което обаче не означава мир, защото за поддържането на баланса понякога се налага и воденето на война. Русо, уверен, че владетелите не биха се съгласили тяхната власт и свобода на действие да бъдат ограничени и че техните министри използват войните, за да задоволят своите лични интереси, е изключително скептичен за перспективите пред предложената от Сен Пиер федерация, особено като се вземе предвид убеждението му, че рационалността в човека е само потенциална заложба, докато хората всъщност са така отчуждени от корумпираната цивилизация, че сами не могат да разберат кое е най-добро за тях.

Сред англичаните планове за универсален и траен мир са формулирани от квакера Уилям Пен (1644–1718) и философа утилитарист Джереми Бентам (1748–1832). Същото прави и германският философ идеалист Имануел Кант (1724–1804). Пен, силно желаещ да прекрати онова, което той нарича „Логика на рибата” – състояние, където държавите се изяждат една друга, – предлага европейските владетели да прекратят своето естествено състояние и да се подчинят на една ефективна система на международно право и ред. Той иска управниците да запазят своя вътрешен суверенитет, но да се откажат от него в отношенията си един с друг, като основат законодателно събрание, където тежестта на гласа на всеки член ще бъде пропорционална на неговия личен доход и на стойността на територията, която управлява. (Някои от предложените формули за реформа в начина на гласуване в Общото събрание на ООН се основават на комбинация от брой на населението и брутен вътрешен продукт (БВП)). Бентам иска да умиротвори и да постигне щастие сред европейските нации чрез разоръжаване, еманципация на далечните колонии и създаването на международен съд или конгрес. Последният би трябвало да разчита на открита дипломация, силата на общественото мнение и свободната преса, за да налага своите разумни и практични решения. Кант, убеден, че историческото развитие е позитивно и че дори войната в крайна сметка ще допринесе за прекратяването на международната анархия, твърди, че държавите с републикански конституции постепенно ще разширяват зоната на мира, отхвърляйки войната и надпреварата във въоръженията, създавайки федерация от свободни държави, подчинена на законността и основана не на силата, а на принципите на правото. (Новите дебати относно тезата на Кант за демокрацията и мира са разгледани в глава 8.)

Политическите философи от ХVІІ и ХVІІІ век, сред които Томас Хобс (1588–1679), Барух Спиноза (1632–1677) и Джон Лок (1632–1704), са напълно съгласни с авторите, пишещи, че естественото състояние на суверените е между тях постоянно да избухват войни, но далеч не са толкова оптимистично настроени относно перспективите за създаването на международно управление. От ХVІ век нататък мислители като Франческо Гуичиардини (1483–1540), Франсоа Фенелон (1650–1715), Дейвид Хюм (1711–1766) и Фридрих фон Генц (1764–1832) гледат на равновесието на силите като на най-прагматичната политика, която монарсите би трябвало да следват, за да запазят независимостта на собствените си владения и да установят обща стабилност, но не непременно и мир в Европа. Теоретиците, основатели на международното право, като Франсиско де Витория (1480–1549), Алберико Джентили (1552–1608), Франсиско де Суарес (1548–1617), Хуго Гроций (1583–1645), Кристиян фон Волф (1679–1754), Емерих де Вател (1714–1767) и други, гледат на войната като на един вид заместител на съдебните процедури, който не само е разрешен, но понякога и изискван от правото на народите като средство за възстановяване на справедливостта и наказване на провинилите се държави, които са нарушили добре установени правила. Но дори и при положение, когато правото да се започне война (ius ad bellum) се използва основателно, самата война трябва да се води по справедлив, пропорционален и ограничен начин (ius in bello) според общопризнатите правила. (Виж „Нормативната теория за справедлива война през ядрената ера” в глава 5.) Някои от тези ранни теоретици са цитирани в следващите глави. Много от повдигнатите въпроси не са разрешени окончателно до ден днешен.

Въпреки класическите трудове, които бяха изложени накратко тук, някои биха могли да намерят за изненадващо, че Мартин Уайт, имайки наум периода преди Първата световна война, отбелязва, че ако под „международна теория” разбираме „традицията да се анализират отношенията между държавите, която е брат-близнак на традицията да се анализира държавата, наречена „политическа теория”, то в такъв случай такава традиция не съществува”. Уайт предполага, че едно от обясненията за тази липса е, че от времето на холандския юрист и държавник Хуго Гроций и на германския юрист и историк Самуел Пуфендорф (1632–1694) почти всички анализи на международната общност са се осъществявали под егидата на международното право. Авторът отбелязва, че повечето от публикациите относно международните отношения са се съдържали в политическата литература на гореспоменатите автори, писали планове за мир, които са погребани в исторически трудове, изолирани в периферните размисли на философите или прикрити в речи, бележки и мемоари на държавни лидери и дипломати. Уайт стига до заключението, че в класическата политическа традиция „международната теория, доколкото съществува, е разпръсната, несистематизирана и в общи линии недостъпна за лаиците” и също така „силно непривлекателна и с неясни форми”. Единствената теория, която оказва влияние върху мисленето през този период, е тази за равновесието на силите. При това тази теория е по-близка на дипломатите, отколкото на учените.

Дали международната теория трябва да бъде отделена от политическата теория, е спорен въпрос. Доколко международните явления се различават от обектите, с които се занимава теорията за държавата? Очевидно е, че вътрешните фактори са взаимно свързани с международната политика на държавите. Крис Браун вижда теорията за отношенията между държавите като част от далеч по-старата и авторитетна западна теория за политическия ред. Тази теория не е само емпирична, но и нормативна. Тя се занимава и с моралните измерения на политиката, както с какво „е”, така и с какво „би трябвало”. „В основни линии, твърди Браун за нормативната теория, тя се занимава с етичната природа на отношенията между общностите/държавите, било в контекста на по-стария дневен ред, който се фокусира на насилието и войната или на един (по-)нов дневен ред, който смесва традиционните проблеми със съвременните изисквания за справедливост при международното разпределение.” Нормативните измерения получиха още по-голямо внимание от теоретиците на международните отношения след края на Студената война, особено във връзка с въпроси като необходимостта от засилване на международните мироопазващи институции, хуманитарните интервенции при етнически конфликти и формулирането на политики и програми за по-голямо международно сътрудничество в търговията, трансфера на технологии, икономическото развитие, глада и недохранването, опазването на околната среда, правата на човека, здравеопазването и други проблеми, свързани с качеството на живота.

Периодът от европейската история, започнал с края на Тридесетгодишната война през 1648 г. и завършил с началото на Първата световна война през 1914 г., често се разглежда като златната ера на дипломацията, равновесието на силите, съюзите и международното право, характеризирана обаче също и от многобройни военни конфликти. Почти всички политически мислители се съсредоточават върху суверенната национална държава: произхода, функциите и ограниченията на властта на правителството, правата на индивидите в рамките на държавата, изискванията за спазване на реда и императивите на националното самоопределение и независимост. Като се изключи фактът, че е смятан за основа, върху която се гради военната мощ, икономическият ред се разглежда като нещо отделено от вътрешната политика и политиката на международната дипломация. От правителствата се очаква да насърчават и закрилят търговията, но не и да я регулират. Различни клонове на социалистическата мисъл се опитват да поемат в нови направления, но независимо от прокламирания си интернационализъм, социалистите така и не успяват да разработят систематизирана международна теория. Те разработват теорията за империализма, която е до голяма степен заимствана от британския икономист Джон А. Хобсън (1858–1940) и по тази причина е дериват на икономическата теория, присъща на капиталистическите държави (виж глава 9). До 1914 г. теоретиците на международните отношения почти единодушно приемат, че структурата на международното общество не подлежи на промени и че разделението на света на суверенни държави е необходимо и естествено. Науката за международните отношения се състои почти изцяло от международно право и история на дипломацията, а не от изследване на процесите на международната система.

МОДЕРНИ ПОДХОДИ КЪМ ТЕОРИЯТА ЗА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

В Съединените щати науката за международните отношения получава стимул за развитие, когато страната започва да се налага като сила от световно значение, но тази тенденция среща пречки поради неяснотите в американската външна политика и склонността към изолационизъм, демонстрирана от САЩ през 20-те и 30-те години на ХХ век. Въпреки че има много автори, допринесли за развитието на теорията за международните отношения, водещата роля на Съединените щати определя факта, че през ХХ век и особено след Втората световна война, голяма част от литературата в тази сфера ще бъде написана в САЩ или те ще са в центъра на вниманието на съответните трудове. Същевременно американският принос към науката е силно повлиян не само от корените му в политическата теория на Запада, но и от многобройните учени-имигранти, особено, принадлежащите към школата на реализма. Теоретици като Ханс Моргентау, Никълъс Спикман, Арнолд Уолфърс, Робърт Щраус-Хюп и Хенри Кисинджър донасят със себе си интелектуална традиция, която обогатява американската наука, теория и политика.

В периода между двете световни война (1918 –1939) теорията на реализма все още не е господстваща. Много интелектуалци-идеалисти споделят визията на Удро Уилсън за мирна колективна сигурност, постигната чрез Обществото на народите. Двата най-разпространени подхода за преподаване на проблемите на външните работи в американските университети са описване на събитията от настоящето и преподаване на международно право и организация на международните отношения. Целта е да се постигне „разбиране на международните въпроси”, а не толкова да се използва методологията на социалните науки за теоретическо развитие. Курсовете по международно право наблягат на липсата на съвпадение между официалните задължения на членовете на Лигата на нациите и тяхното действително поведение. Учените започват да търсят по-задълбочени оценки на динамиката на силите и събитията: причините за Първата световна война, явлението национализъм, проблемите на сигурността, войната и разоръжаването, империализмът, дипломацията и преговорите, равновесието на силите, географските аспекти на световната сила, историята на теорията за международните отношения и икономическите фактори в международните отношения. Същевременно макар англо-американската политическа мисъл и академична литература постепенно да се придвижват към реализма както британската, така и американската общественост искат морален и мирен международен ред, макар същевременно да не са готови да платят цената за това. Тази раздвоеност между благородни подтици, от една страна, и британското самодоволство и американския изолационизъм, от друга, намира израз в пакта Келог–Бриан от 1928 г., който в благочестива декларация обявява войната за незаконна, но не предвижда никакви мерки за прилагането на постигнатото споразумение. Докато двете англоезични държави тънат в пацифистко спокойствие и дистанцирана неутралност, интелектуалният климат започва бавно да се променя от правен идеализъм към една по-реалистична преценка на международните силови фактори. В Съединените щати радикално-либералният теолог Рейнхолд Нийбур посочва, че докато отделният човек е способен да постъпва морално и алтруистично, то големите, егоистични колективи като националните държави неизменно се ръководят в действията си от собствения си интерес. Според Крис Браун най-силната критика срещу либералния интернационализъм отправя британският квазимарксист, историк и журналист Едуард Хелет Кар, за когото може да се каже, че е поставил началото на първия „голям дебат” в международната теория – този между утопичния идеализъм и реализма. Браун твърди, че „Великобритания и Америка стават родина на новото мислене, донякъде… защото анархистичната природа на световната политика изглежда изключително злощастна за хората, възпитани в либералните традиции на двете англоезични страни”.